Вървяхме по снежната пътека. Стъпките хрускаха по снега почти в синхрон. Над нас клоните на дърветата се сключваха в синкав таван натежали от сняг. От устата ми малко облаче пара измъкна няколко задъхани думи:
     - Хубава разходка си направихме...
     - Определено!, - каза той и се загледа напред, - Кога ли ще стигнем до хижата?
     - Още малко има - най-много половин час. Много ли се намокри?
     - Не, добре съм.
Точно както предвидих - половин час по-късно вече забелязвахме светлинките на хижата. Закрачихме сякаш по-бодро с мисълта за горещ чай и топла стая. Пред портата стоеше млада двойка - почистваха краката си от снега преди да влязат вътре. Усмихнах се:
     - Здравейте, и ние доста измръзнахме.
Те се обърнаха усмихнато, но усмивките им странно замръзнаха. Погледнаха ме, после зад мен и с недоумение се спогледаха.

Обърнах  се назад. Бях сам. Зад мен идваха само моите стъпки в снега.

Haresva mi tova, koeto si napisal do sega. nadqvam se da produljish da poblikuvash tvoi neshta.

Pozdrav